Преди хиляда години Багдад, Дамаск и Кайро водеха в надпреварата със Запада. Ислямът и иновациите бяха като близнаци. Различните арабски халифати бяха динамични суперсили - центрове на науките, толерантността и търговията. Днес арабите са в окаяно състояние. Близкият Изток е спъван от деспотизъм и разтърсван от войни.
Надеждите се появиха преди три години, когато вълна от бунтове в региона доведе до свалянето на четирима диктатори - в Тунис, Либия, Египет и Йемен. Доведе и до призиви за промяна в други места, най-вече в Сирия. Плодовете на Арабската пролет обаче се развалиха в обновена автокрация и война. Тези две неща породиха мизерия и фанатизъм, които днес заплашват останалата част от света.
Защо арабските държави не успяха да дадат демокрация, щастие или (като се изключи петролът) богатство на своите 350 милиона души е един от най-големите въпроси на нашето време. Това, което прави арабското общество податливо на зли режими и фанатици, склонни да ги унищожат (и техните съюзници в Запада)? Никой не предполага, че арабите като народ изпитват липса на талант или страдат от патологична антипатия към демокрацията. Но за да се събудят от кошмара си и светът да се почувства в безопасност трябва а настъпи огромна промяна.
Игра на обвинения
Един от проблемите е, че бедите на арабските държави се простират на широко. Сирия и Ирак днес трудно могат да се нарекат държави. Тази седмица една брутална банда джихадисти определи своите граници за недействителни, обявявайки вместо това нов ислямски халифат, който да обхване Ирак и Велика Сирия (в нея влизат Израел и Палестина, Ливан, Йордания и части от Турция) и целия свят. Нейните лидери искат да избият немюсюлманите не само в Близкия Изток, но и по улиците на Ню Йорк, Лондон и Париж. Египет отново е с военно управление. Либия, след насилствената смърт на Муамар Кадафи, е в ръцете на непокорни милиции. Йемен е обхванат от бунт, вътрешни борби и Ал Кайда. Палестина все още е далеч от истинската държавност и мир: убийството на трима израелски младежи и последвалите репресии заплашват да доведат до нова вълна от насилие. Дори държави като Саудитска Арабия и Алжир, чиито режими са подкрепяни от богатството от петрола и газа и имат железни апарати за държавна сигурност, са по-уязвими, отколкото изглеждат. Само Тунис, в който започна опитът на арабите да получат свобода преди три години, прави промени към истинска демокрация.
Ислямът, или поне съвременните му интерпретации, е в ядрото на някои от големите проблеми на арабите. Твърдението на вярата, че съчетава духовната и земната власт, без да разделя джамията и държавата, възпира развитието на независимите политически институции. Малцината войнстващи мюсюлмани търсят законност чрез дори по-фанатичните интерпретации на Корана. Други мюсюлмани, заплашени от насилието на екстремистите и гражданската война, потърсиха убежище в своето религиозно направление. В Ирак и Сирия много шиити и сунити се женеха помежду си. Днес много често те се осакатяват едни други. Това насилствено извращение на исляма се разпространи в отдалечени места като северната част на Нигерия и Северна Англия.
Религиозният екстремизъм е проводник на нещастието, а не неговата кауза. Въпреки че ислямските демокрации на други места, като Индонезия, са в добро състояние, в арабския свят нишките на държавата са слаби. Малко арабски държави са нации от дълго време. Мъртвата хватка на залязващата Османска империя бе последвана след Първата световна война от унижението на британското и френското управление. В голяма част от арабския свят колониалните сили продължават да контролират или оказват влияние върху събитията до началото на 60-те години. Арабските държави все още не са успели да създадат институционалните предпоставки за демокрацията чрез взаимни отстъпки в политиката, защита на малцинствата, еманципацията на жените, свобода на пресата, независима съдебна система и университети и синдикати.
Липсата на либерална държава се свързва с липсата на либерална икономика. След независимостта, в повечето случаи се предпочита централно планиране, често вдъхновено от Съветския съюз. Настроени срещу пазарите, срещу търговията, за субсидиите и за регулациите, арабските правителства задушиха собствените си икономики. Държавата дръпна лостовете на икономическата сила, най-вече където участие има петролът. Там, където бяха премахнати ограниченията на постколониалния социализъм, се появиха управници като Хосни Мубарак.
Приватизация на приятели на правителството
На практика нямаше свободни пазари, почти всички компании на световно ниво се развиха, а умните араби, които искаха да успеят в бизнеса или учението, трябваше да отидат в Америка или Европа, за да го направят.
Икономическата стагнация донесе разочарование. Монарсите и президентите до живот се защитиха с тайна полиция и наемни убийци. Джамията се превърна в източник на обществени услуги и едно от малкото места, където хората могат да се събират и да слушат речи. Ислямът се радикализира, а ядосаните хора, които ненавиждаха своите управници, започнаха да мразят западните държави, които ги подкрепиха. В същото време много младежи израснаха неспокойни заради безработицата. Благодарение на електронните медии те бяха силно обнадеждени. Не е чудно, че излязоха по улиците по време на Арабската пролет, чудното е, че не го направиха по-рано.
Много руини
Сгрешилите не могат лесно или бързо да поправят грешките си. Аутсайдерите, които често попадат в региона като нашественици и окупатори, не могат просто да смажат каузата на джихадистите или да наложат просперитет и демокрация. Това поне трябва да е ясно на много хора след катастрофалната инвазия и окупацията на Ирак през 2003 г. Военната помощ, доставките на безпилотни самолети и малко на брой специални сили, може да помогне да се държат джихадистите на разстояние. Тази помощ може би трябва да бъде постоянна. Дори ако новият халифат е малко вероятно да се превърне в призната държава, в продължение на много години може да произвежда джихадисти, които да изнасят тероризма зад граница.
Единствено арабите могат да обърнат залеза на цивилизацията. Сега има малка надежда това да се случи. Екстремситите не предлагат надежда. Мантрата на монарсите и военните е „спокойствие”. Във време на хаос този апел е неразбираем, но репресиите и стагнацията не са решението. Не са подействали преди, всъщност в това се коренеше проблемът. Дори ако арабското пробуждане спре за момент, мощните сили, които му дадоха тласък, не са се загубили. Социалните медии, които предизвикаха революция в нагласите, не могат да бъдат неизобретени. Мъжете в своите палати и техните западни поддръжници трябва да разберат, че стабилността се нуждае от реформи.
Това напразна надежда ли е? Днес прогнозата е кървава. Но крайните фанатици се самопоглъщат. В същото време възможните, умерените, светски сунити, които представляват по-голямата част от арабските мюсюлмани, трябва да накарат другите да чут гласа им. И когато това се случи, те трябва да си спомнят за ценностите, които някога направиха арабския свят велик. Образованието бетонира върховенството си в медицината, математиката, архитектурата и астрономията. Търговията заплати за големите градове, подправките и коприната. Арабският свят е космополитен рай за евреи, християни и мюсюлмани от много направления, където толерантността насърчава творчеството и изобретенията. (БГНЕС)
