Обединението се постига чрез диалогичност, чрез общи идеали, които засягат всички. Това заяви Симеон Сакскобургготски в интервю БТА по повод предстоящата премиера на автобиографичната му книга „Една необикновена съдба”.
Ако се разбере ползата от по-малко конфронтация и повече сдържаност и най-вече да се разговаря по дискретен начин, а не медийно, това би помогнало да се върви напред, посочи той. По думите му понякога се прекалява с черногледството:
Защо решихте да разкажете за живота си в книга, как дойде тази идея?
Това е проект от дълги години и постепенно се разви, тъй като съм свидетел на толкова интересни събития в седем десетилетия. Много приятели, но предимно синовете ми и дъщеря ми най-вече, настояваха да оставя нещо написано от първо лице преди да си отида.
Какви случки, събития и личности намериха място в книгата?
Трудно е да се опишат една по една. Това е цяла книга, така че не бих могъл да определя или да изтъкна една или друга. Това остава в ръцете на читателите, но се опитах по обективен начин да разкажа някои случки и епизоди. Много неща от живота ми не се знаят. Има понякога митология, легенди. И да са по-изяснени темите.
Разкажете случай, който не се знае?
Аз съм тук само от 2000 г., а пък има много хора, които си въобразяват, че съм влязъл в политиката тогава, а всъщност цял живот съм се занимавал с това. Можете да си представите колко случаи, срещи и какви ли не разговори съм водил.
В какъв обем успяхте да съберете тези разкази - предполагам изкушението да включите повече моменти е било доста голямо?
Да, но човек не може да си позволи такава волност. Около 400 страници са.
За какви моменти страниците не стигнаха?
Толкова други случаи, разговори, срещи с личности, анекдоти. Аз имам известно чувство за хумор и анекдотите много ме забавляват, защото са и показателни, но човек тогава може да напише още една книга само с анекдоти.
Имаше ли нещо, за което не Ви достигна смелост да напишете в книгата?
Не, защото когато човек е обективен и предава фактите, няма нужда нито от смелост, нито пък да крие нещо.
Споменахте за завръщането си в България, като какъв момент от живота си го определяте?
Това вече е наистина преди и след, както се казва в някои биографии. Действително 50 години в изгнание, можете да си представите каква промяна е въобще фактът да се завърна в страната, в която съм се родил.
Трудно ли беше това завръщане в България, като емоционален момент?
Беше нещо неописуемо, но аз следях събитията, цял живот съм ги следил, но от 89-та, чак до 96-та, когато се завърнах. Понеже исках да намеря точния тайминг. Аз вярвам в тайминга при различните политически и други ходове и изчаках, проверявайки как се развиват нещата, счетох, че този момент беше удачният и тогава се завърнах.
Този момент съвпадна след това и със заставането Ви като премиер на България, какъв беше този период за Вас?
Бих казал, че е много солидно предизвикателство, но и много интересно.
Говорейки за миналото, каква част от новата си история трябва да помним, за да не сме „обречени да я повтаряме”?
От историята трябва всичко да се помни и само да се прецежда в позитивния смисъл, но винаги да си в контекста. И както казвате, да не се повтарят дадени грешки, които понякога може в действителност да се случат, ако няма историческа памет или приемственост.
Повтаряме ли грешките си?
Много е трудно да се определи това, лесно е така отгоре да се каже. Едва ли, защото това е еволюция, имаме моменти, които може би са по-успешни. Преходът толкова се критикува - кой е бил специалист или кой се е родил специалист по преходи от тоталитарен режим с централизирана икономика към демокрация с пазарна икономика. Никой. Не може да се обвиняват едни или други. Въпросът е да се постараят всички да постигнат онази новина, че има по-успешни формули, това вече е въпрос на преценка.
В днешно време непрекъснато говорим за приоритети и постоянно се опитваме да ги набележим. Има ли кауза, около която можем да се обединим всички?
Да наваксаме времето, което сме изгубили тези няколко години и да се стремим да заприличаме все повече или да се изравним с останалите партньори от ЕС. Това е чудесно предизвикателство. Да се даде приоритет, например, на въпроса за туризма - имаме такава даденост, че е грехота да не се използва по по-рационален начин. Има и други, но главното е да не стоим и само да се оплакваме, че сме „най-най”, а всъщност да видим как можем всички заедно да допринесем, всеки по свой начин, но ефектът да бъде такъв, че да наваксаме времето най-вече да се подобри и животът на хората.
Как Ви се струва днешната политическа обстановка, доста е сложна?
Меко казано! Вече всички сме загрижени или аз поне. Много се надявам, разчитам на разума и на добрата воля. Преди всичко общият знаменател да бъде за доброто на България. От тук нататък вече може да бъде по-успешно или не, но насоката е определена.
Като човек, участвал в политиката, какви компромиси трябва да бъдат направени, за да вървим към това по-добро?
Може да се резюмира в диалогичност. Да има диалог, на всички нива. И откровение. Това вече мисля, че е 50% от проблемите.
Как Ви се струват хората в България, много класации ни определят като нещастни, а българите по природа не сме такива?
Хубаво, че казахте втората част от въпроса, аз съм съгласен с това. Тези класации аз винаги гледам с известна резерва и предпазливост. Има толкова много елементи, които може би изкривяват донякъде картината. Има хора, които живеят в страни, чиито условия не са благоприятни, дори климатично, и не влизат в тази класация. Ние при такава прекрасна природа и при толкова възможности, колкото и да има трудности, колкото и да има недоимък - ами това не определя дотам настроението. Струва ми се понякога, че се прекалява с черногледството. Може би греша, но наистина ми става криво и съжалявам много, когато се акцентира толкова върху всичко най-лошо у нас. Стига да се огледаме, има толкова страни, където също има проблеми и хората се справят, тези страни не загиват, не изчезват, не се заличават. Например, демографският срив - ами това е нещо, което се вижда в много държави. Аз бих казал, че колкото по-егоистично става обществото, толкова по-малко деца ще има. Това е нещо, съвсем логично. От друга страна се наблюдава обезлюдяване на села - ами това става по цял свят. То е нещо от съвремието. Не затова рухва всичко. Има страни, в които такива малки селца, когато са били изоставени, са възстановени от младежи, от частни инициативи и друго и са заживели, защото хората ги предпочитат. С електронните медии в ден днешен може човек да достигне до каквото и да било, дори ако е на върха на една планина, може и там да си живее съвсем сам и да не е изолиран. Мисля, че трябва да се опитаме да гледаме на по-доброто, отколкото само на най-лошото и най-вече да сме активни.
Кои са хубавите неща, които все пак са ни се случили, защото казвате да не обръщаме внимание само на лошите?
Нека да помислим къде сме, къде бяхме преди 25 години и изведнъж сме пред една свобода, демокрация. Какво е един тоталитарен режим и какво е всъщност демокрацията. Това вече не е малко, колкото и всичко да върви по-мудно и бавно, отколкото бих искал. Погледнете нашите градове днес и как са изглеждали пред 25-30 години. Фактът, че можем да пътуваме, да излизаме, да работим в чужбина и да се връщаме. Това са много неща извън напредъка въобще, но избори, свободата, която имаме, всичко това е нещо, което едва ли има цена, това са придобивки и то в правилната посока.
Какво е мнението в Западна Европа към нас, какви са настроенията спрямо България?
И там не бива да се обобщават. Ако от време на време има критика, хубаво, но и ние бихме могли да имаме също критика към някоя западноевропейска страна. Нищо не е идеално или перфектно, смея да кажа никъде. От там нататък е въпрос или ние да сме в час с ЕС и с другите страни, или просто да изоставаме. Ние не живеем изолирани, ние сме в едно глобално общество и трябва да се съобразяваме с нормите, които се налагат или се очакват от поне от страните, които са в ЕС.
Много от българите решиха да станат част от това глобално общество и напуснаха страната ни, това голяма загуба ли е?
От една страна ще научат нещо, могат да сравняват, много ще се завърнат, ще започнат някакъв бизнес тук, защото в крайна сметка най-добре си е у дома, колкото и навън да има хора, които остават в чужбина, но носталгията си остава. И в даден момент, ако имат предпоставки да се реализират, къде по-добре от България. Всичко това е като един цикъл, което не е постоянно и во веки веков. Мисля, че ако тук има желаната атмосфера, те ще се върнат сами. Понякога се връщат, както го видяхме със световната криза. Има някои, които са се върнали и си намират работа. Започват бизнес тук, защото са видели как се прави в другите страни, в крайна сметка е полезно хората да пътуват и да се учат в чужбина. Наблюдавам някои от българските общности в чужбина, които се ползват с отлично име. Второ се вижда, че са хора с инициатива, които постигат амбициите и целите си. Това доказва, че не сме най-най-загубените, най-бедните или най-тъжните.
Да Ви върна отново към книгата - хареса ли Ви прекараното време в написването й?
Това стана в излишните часове, защото, за съжаление съм зает, пък и донякъде винаги съм бил работохолик. Много от нещата вече ги бях написал, имам бележници, бележки, ленти, записи, какво ли не от толкова години. Общо взето беше интересно.
Кое би било най-интересно за читателите в тази книга?
Според самите тях. Който се интересува от политика или от личното, или някой анекдот, или личностите, които описвам не бих могъл да кажа, защото това е въпрос на предпочитание, личен вкус.
За Вас към кое беше най-интересно да се връщате?
Аз избягвам да се връщам към нещо, обикновено търся да се вглеждам напред и то с няколко хода напред по възможност. От време на време само се гледам в огледалцето.
Когато гледате напред, и България, какво виждате?
Виждам, че имаме възможности, че бихме могли да ги използваме, както и много страни, които са преминали през какви ли не изпитания се реализират. Мисля, че и за България това ще стане, това е интелигентен народ. Към културата, лично вътрешно всеки има много голямо отношение, което намирам, че е вече гаранция за не само интелектуалното ниво, но и начина, по който се вижда бъдещето. Ние сме европейци, което на този свят не е малко като капитал, но трябва да се модернизираме малко. Толкова се подиграваха и се вдигна такава дандания покрай това, което бях казал - че трябва да си променим чипа. Мисля, че сме вече на път и много хора са си го променили, няма нищо неуважително и обидно. Просто трябва да си променим мирогледа и да видим, че имаме възможности.
Кой трябва да види, че имаме възможности - хората в България, политиците ни?
Всеки един гражданин, защото това е, което прави страната. Няма касти, класа или друго. Всеки.
Все пак се усеща едно разединение, можем ли наистина да се обединим?
Това е въпрос на четене на историята и сравняване с други страни. Обединението се постига чрез диалогичност, чрез общи идеали, които засягат всички, няма рецепта или по заповед да се обединят хората. За съжаление това не е подходът, който трябва. Ако разберат ползата от по-малко конфронтация и повече сдържаност и най-вече да се разговаря по дискретен начин, а не медийно. Мисля, че то вече би успокоило много и би помогнало да се върви напред.
Как намирате начин да релаксирате?
С четене. Чета нощем. Спя малко, така че ми стига времето, защото през деня съм зает. Четенето е едното, и ако ми остане време - и градинарство. Това е, което ме абстрахира.
Какво четете?
Обикновено исторически или политически материали, и то на няколко езика, така че винаги има по три-четири книги на нощната маса и се опитвам да се справя с тях.
За написването на Вашата книга получихте ли вдъхновение от някоя друга подобна?
От книга като книга не, но от много елементи, които съм срещнал или усещал като пример и като модел - да.
