Да започнем от най-важното. От един въпрос на живот и смърт. Ако няма две държави - израелска и палестинска, ще има само една държава. А ако има само една държава, тя ще бъде арабска. А ако тази държава бъде арабска, тогава кой знае какво бъдеще очаква нас и нашите деца. Една арабска държава, простираща се от море до река. И тази държава няма да е на два народа, тъй като държавите на два народа и мултинационалните държави (с изключение на Швейцария) нямат обещаващо бъдеще. Те са по-склонни да се разпокъсват, образно казано да се обезкървяват, докато се самоунищожат.
Химера ще бъде да си представяме, че палестинците и израелците, които досега си причиняваха толкова много взаимни страдания, изведнъж ще бъдат склонни да обърнат страницата и да приемат мирното и справедливо съжителство в една и съща държава.
След евентуално разделяне на две държави, в далечно бъдеще, те биха могли да възприемат някаква форма на сътрудничество, но не и преди палестинците да са имали възможността да познаят свободата и достойнството, произтичащи от независимостта. Но ако изключим възможността за две държави и решим, че хипотезата за една държава на два народа е също фантазия, то се появява застрашаваща перспектива за една единствена арабска държава, която може да унищожи нашата ционистка мечта.
В опит да възпрем тази толкова злокобна представа, нека си представим, че земята, простираща се от река Йордан до Средиземно море, може да бъде управлявана от диктатура на еврейските фундаменталисти, характеризираща се с расов фанатизъм и способност да налага волята си както на арабското мнозинство, така и на еврейската опозиция. Тогава тази държава ще трябва да се справя с международен бойкот, или с вътрешни кървави бани, или пък и с двете едновременно. Накрая тази страна ще трябва да отстъпи пред неизбежното - една арабска държава, простираща се от река Йордан до Средиземно море.
Мнозина от онези, които като мен, подкрепят перспективата за две държави, смятат, че настоящия конфликт не може да се разреши по друг начин. В техните очи Ясер Арафат беше прекалено силен и непоклатим, а неговият приемник Махмуд Абас, умерен и разумен човек, е прекалено слаб. Ето защо тези хора смятат, че опцията за две държави може да се материализира чрез операция за „управление на конфликта”. Но уви миналото лято видяхме какво означава това „управление”. То би ни обрекло и на бъдеща война с Ливан, а после и на още една, както и на бъдеща война в Газа, и на още други войни, които ще последват, а също и на трета, четвърта или пета интифада в Ерусалим и на Западния бряг.
Неизбежният колапс на палестинската автономна власт ще доведе до възхода на Хамас или до появата на още по-краен приемник, докато всички ще са свидетели на интифада на смърт както от едната, така и от другата страна. Това е действителността на „управлението на конфликта”.
Но идеята за разрешаване на конфликта трябва да бъде разгледана по-задълбочено. От стотина години в тази част на света не е имало по-подходящ момент от сегашния за прекратяване на враждата. Не че съседите на Израел са приели ционизма, нито пък изведнъж са решили, че имаме право на тази земя. Главните политически играчи от региона - Египет, Йордания, Саудитска Арабия, други страни от Персийския залив и Северна Африка, са изправени пред една заплаха, която е много по-неизбежна и катастрофална в сравнение с тази, която според тях представлява Израел.
За някои от тези страни Иран е начело на класацията на силите на злото. За други тази заплаха се нарича Ислямска държава. И двете са повод за много безсънни нощи във всички столици на Близкия Изток. На този фон Израел сега изглежда като част от решението, само ако сътрудничеството с израелците бъде легитимирано и подсилено с края на окупацията на Палестинските територии и с признаването на стремежите на палестинците да имат своя собствена страна.
Преди 12 години беше предложена саудитската инициатива за мир, одобрена, след някои изменения, и от Арабската лига. Не предлагам Израел да я приеме със затворени очи, но със сигурност бих искал саудитците и други участници в мирния процес да участват в дискусия, посветена на израелските съмнения и резерви. Силно желателно е Израел да отговори условно, но положително на този исторически обрат в отколешната арабска позиция на отхвърляне и тотална изолация и това ще отвори вратата на сътрудничеството както по предложението за две държави, така и по въпросите, свързани със сигурността в региона.
Неоспоримата истина - пораждаща доста полемика - е, че Шестдевната война през 1967 г. беше последната решаваща победа на Израел. Оттогава нито един постигнат от Израел резултат не може да бъде смятан за победа, защото във войната победителят не е обезателно онзи, който причинява най-големите разрушения, а онзи, който постига целта си. След като Израел не си постави никаква политическа цел по време на неотдавнашните войни, той не можеше нито да очаква, нито да обяви победа. Липсата на цели е отражение на една действителност, в която нито една от националните цели не може да стане по-достижима чрез използването на сила. Не искам да кажа, че военната сила вече е
безполезна. Напротив, тя е съществена за собственото оцеляване на Израел. Тя много често ни е защитавала от унищожение и е послужила като средство за разубеждение и за победа на онези противници, при които разубеждаването не даде резултат. Военната сила отлично изпълни своите задачи. Но не бива да бъркаме законната самозащита - при която не може да има компромиси - с илюзията да налагаме със сила нашата политическа воля на другите. Такава е реалността на пределите на военната сила, както се установи няколко пъти през последните десетилетия и затова стигнах до извода, че така нареченото „управление на конфликта” е рецепта за нови неуспехи. То е обречено на провал и следователно трябва да отстъпи място на искрено и трайно усилиеза разрешаване на конфликта.
Все още много израелци са убедени, че е достатъчно да се използва по-дебела тояга, за да се демонстрира по-голяма решимост за „Възпитаване” на арабите да се подчиняват на израелската воля. Но пред неоспоримото доказателство, че нашата все по-дебела тояга всеки път не върши работа, настъпи моментът да признаем арогантността и безполезността на желанието ни да убедим палестинците в нашето превъзходство.
Същевременно израелската политика все още е замислена така, че да налага нашата воля чрез сила. В резултат на което на Западния бряг палестинската власт е на път да рухне във всеки един момент, което ще затръшне вратата пред важни операции за координиране на действията във връзка със сигурността и същевременно ще отвори широко вратата пред Хамас и пред други екстремистки групи, готови да окупират вакантните места.
Израелските заселници и техните поддръжници в Израел и в чужбина повтарят, че тази земя е наша по право. Но за какво право говорят те? Та тези хора не разбраха, че светът - сред който са и повечето от арабските държави - признава нашето право на държава Израел в границите на „зелената линия”, но отхвърля безусловно нашата окупация на останалите територии.
Тези хора не разбраха, че светът признава правото на палестинците да имат държава редом с нашата, но отхвърля всички претенции за разширяване. Тези заселници, много подобни в това неразбиране на екстремистките си противници сред палестинците, изглежда забравят, че правата - колкото и божествени да са - ако са лишени от международно признание, трябва да си останат част от Светото писание, а не да са част от програма за управление. Когато се хвалят, че имат изключителното право върху Земята на Израел тези хора се позовават на религиозното предписание да не отстъпват нито едно парче земя и когато имат претенциите да променят разпоредбите, свързани с Площада на джамиите в Ерусалим, те не се интересуват в действителност от чувствата на онези, за които това място също е свято. В техните очи обидата на 200 милиона араби е само повод за конфронтация, чрез който да се развихри сблъсъкът с един милиард мюсюлмани по целия свят.
Тогава искам да попитам: Претендираме, че имаме правото да се молим на Площада на джамиите, но готови ли сме да се откажем от него, докато не бъде постигнато съгласие и въпросът спре да поражда разделение и сблъсъци. На онези, които имат намерение да предизвикат религиозна война заради това кой да се моли на Площада на джамиите, искам да кажа, че тази война няма да е заради мен, нито заради моите деца и внуци, нито заради моите най-близки хора или заради онези, които са съгласни с мен.
Изненадващо е как дори провокацията към арабите и мюсюлманите не задоволява както изглежда апетита на хората, които я предизвикват. Днес сме свидетели на опит да се диктуват политически решения на САЩ, без да се взима предвид последствията върху нашето главно стратегическо партньорство. Като насърчават съюз между нашата крайна десница и крайната десница в САЩ в опит да подкопаят традиционните двупартийни основи на израело-американските отношения, онези безотговорни политици, които го правят, излагат на опасност израелската национална сигурност. Те заявяват арогантно: „В свободния свят лидер е единствено онзи, който се бори срещу иранската заплаха. Как смее Обама да ни се пречка?”.
Нашата история е богата на примери, когато сме предизвиквали света и в повечето случай резултатите са били катастрофални. Давид Бен Гурион беше прав, когато ни учеше, че израелската държава нямаше никога да съществува без подкрепата на силен съюзник на глобално ниво. Днес колкото и споен да е нашият съюз със САЩ, не бива да се гледа на него като на нещо гарантирано за век и веков. Този съюз изисква уважение и зачитане и със сигурност не трябва да се подлага на злонамерени и интересчийски натиск.
В този контекст трябва да разграничим постоянното от преходното. Съюзът на Израел със САЩ е преходен и ние сме тези, които трябва постоянно да полагаме усилия, за да поддържаме жив този съюз. От друга страна израелското присъствие редом до Палестина и в центъра на арабския свят е постоянна характеристика на израелската действителност и именно тя трябва да диктува решенията. Същевременно силата на враждебните агенти, от терористите до ядрените сили, е в процес на трансформация.
Ето защо трябва да гарантираме постоянно превъзходството на нашата отбранителна способност. Ако искаме да гарантираме, че нашата отбранителна способност е винаги адекватна да се справи с всяка евентуална заплаха, няма нищо по-вредно от взимането на едностранни решения, от сплотяването на международната общност срещу нас и от отслабването на съюза със САЩ. Ако Израел обаче насочи усилията към един динамичен мирен процес с нашите палестински съседи под егидата на арабската мирна инициатива, това ще допринесе много за сформиране на коалиция - регионална или международна - в негова подкрепа. Това ще намали напрежението в палестинските територии и ще укрепи националната ни сигурност.
Моят призив за мир не се основава на наивни очаквания предвид трудностите за преодоляване на различията или предизвикателствата, пред които сме изправени заради това, че сме отхвърляни от всички страни. Мирът не е играчка, поставена на някой рафт, която можем да сграбчим с ръка. И не заради отказа на някои - няма значение дали това са Рабин, Барак или Олмерт - да платят цената за този мир, ние бяхме лишавани от него толкова дълго време. Една арабска поговорка гласи: За да ръкопляскаме, се нуждаем от две ръце. За танго са нужни двама души на масата на преговорите и нашите палестински събеседници имаха немалък принос за миналите неуспехи. Вината е на всички, които бяха замесени в мирния процес, в това число и трети страни и поддръжници.
Следователно не вещая, че мирното споразумение ще бъде постигнато бързо, че след това прилагането му ще е лесно и че ще има лек за следващия ден. Предвиждам много сериозни последици, ако не съумеем да отделим нашата страна от палестинската. Няма да се уморя да го повтарям. Ще има две държави, ако го поискаме, или ще има само една единствена арабска държава.
Не смятам, че съм в правото си да критикувам милионите израелци, които признават необходимостта от разделяне на териториите, но не се доверяват на желанието на палестинците да ни гарантират онова, от което се нуждаем най-много - сигурността. Разбирам и споделям тези основателни страхове. Приемам ги насериозно. Дори смятам, че на мирното движение и на неговите лидери трябва да се повери последващата отговорност да са бдителни по въпросите за сигурността, да не спират да повтарят колко е необходимо и приложимо разделянето на нашите територии, да убедят скептиците, че това може да се направи.
Моето ционистко предложение е просто и прямо - не сме сами на тази земя. Не сме ние единствените собственици на Ерусалим. На нашите палестински приятели казвам същото - вие също не сте тук сами. Тази наша малка къща трябва да бъде разделена на два по-малки апартамента. И нека техните двама собственици оградят добре двата имота, за да се гарантират добросъседски отношения. След като се разведем, нека се опитаме да съществуваме един до друг. Да оставим на идните поколения проекта за евентуално съвместно съжителство - конфедеративно или под друга форма. Нашият живот не е холивудски филм с лоши и добри герои, а по-скоро е една истинска трагедия с две справедливи каузи в един конфликт, който ще поражда винаги големи несправедливости. Може да продължим да сме в конфликт, да си причиняваме още смърт и страдания. Но можем и да се опитаме да се помирим чрез разделението и компромиса.
В библейските земи е трудно да се мерим с древните пороци. Но с основание можем да твърдим, че в Близкия Изток продължителността на „никога” или „винаги” трае от три месеца до 30 години. Онова, което изглеждаше невъзможно, когато полагах клетва като войник през Шестдневната война, се превърна в египетска и йорданска виза в паспорта ми. Онези, които се противопоставяха яростно на отстъпването на територия три пъти по-голяма от Израел, за да се сключи мир с Египет, не си представяха, че този мир ще трае десетилетия, преодолявайки трудни изпитания. Техните аргументи тогава и сега срещу сключването на мир с палестинците отразяват един и същи ужас от неизвестното, същото нежелание да поемат риска за перспективата за по-добро бъдеще, въпреки убеждението че статуквото е илюзия, че ще бъде заменено от неприемливото. И точно както двата предходни спора с Египет и Йордания, така и нашият спор с Палестина няма да бъде решен от днес за утре. Но както тогава, така и сега с едно просветено ръководство обаче може да се заличи думата „невъзможно”.
Източник: БТА
