Този разказ не е зов за помощ. Това е една история за доброто, но история през сълзи.
Когато е чакано, изплакано и набъбнало от болка, то се случва... И тогава се усмихваш и започваш да вярваш, че има още за какво да чакаш. Усмихната и чакаща заварихме и 62-годишната Цветана Тончовска в столичната болница „Св. София". Тя вече може да ходи. Жената, за която ще Ви разкажем, е една от пострадалите при опустошителните наводнения в Мизия миналото лято, при които петметрови вълни заляха къщите на хората и ги сринаха до основи. Години наред тя се бори със своите стави, които чакат операция, но когато се случва онова, страшното, те остават на заден план. За тях напомня само болката.
Домът на Цветана, който тя е градила в продължение на 40 години, е рухнал за 40 минути. Единствено благодарение на търпението и надеждата, тя е оцеляла в трудния момент, разказа Цветана в интервю за Дарик и допълни, че държавата е абдикирала от пострадалите в Мизия, забравила ги е, и единствено медиите останали да напомнят, че хората във врачанското градче са все още живи.
Жената разказва, че 40 години е градила къщата си с веруюто „Моят дом е моята крепост".
„В един момент се оказа, че не е така - всичко се срина до основи. Тая къща съм я надграждала самичка, всичко съм зидала сама. Имам едно пано, което съм правила шест месеца камъче по камъче, във вид на прозорец, с пердета. Само то остана от къщата. С толкова любов, с толкова желание, с толкова недоимък и в нищета съм строила. Всичко съм делила от залъка си, за да си осигуря старинките. Не е била голяма, но ми беше много удобна. Със заем съм градила. 40 години се сринаха до основи за 40 минути. Оставаш без къща, без дом, без покъщнина, без легло, без дрехи. Нищо! Една тениска и едни къси панталонки останаха, с които сме излезли. За минути щяхме да бъдем и удавени, за което съжалявам, че не се случи. Почти бяхме събрали паричките за ставата. Направихме да има къде да живеем. Цяло лято и до първия сняг сме спали до един сайвант. Въпреки всичко имах капка надеждица, че ще се появи отнякъде нещо и то се случи", казва Цветана.
След като Дарик радио разказа историята на Цветана Тончовска, болница „Св. София" взе решение да подари на пенсионерката нова тазобедрена става. Пътувайки в колата си д-р Христо Мазнейков, управител на болница „Св. София" и специалист по ортопедия и травматология, чува за съдбата на Цветана. Импулсивно решава, че няма как да не помогне.
„Слушах Дарик, бях на пътя около Дупница и чух покъртителната история на тази жена. Беше наистина потресаваща", спомня си той и допълва, че една става не е нещо, което да струва невиждани суми пари.
Не е невиждана, но е 1420 лв. Колкото мечтани, толкова непосилни за доходите на Цветана.
Цветана признава, че няма думи и само „благодаря" не стига.
„Никога не съм губила надежда, че няма да дойде такъв час и такъв момент. Година и половина го чакам. Нищо случайно няма на този свят. Много е трудно, много е тежко. Едно добро не идва само, така, както и едно зло не идва само. Но това добро ми върна вярата. Върна ми живота. Търпение и надежда! Винаги се получават нещата, когато ги има човек. Но когато болката е толкова силна, че дори като седиш и дишаш, те боли, тогава вече губиш всякакви надежди. И си казваш и днес нищо не се случи, и утре не се случи нищо, но все пак чакаш и утрешния ден", казва Цветана.
Същевременно обаче същите тези 1420 лева, които родиха усмивка по измъченото лице на Цветана, са грозно малко за държавата, за която същата тази Цветана работи 4 десетилетия.
„Защо трябва д-р Мазнейков да чуе по радиото и да помогне? Защо държавата със своите механизми не направи нещо така че да помогне своевременно. Една община не може да даде 1000 лева ли", пита д-р Мазнейков.
„Какво ще ни помогне държавата? Тя ще ни вземе и това, което ни е дала. Че и двойно, и тройно. Държавната машина ни смачка и тук аз паднах духом", признава Цветана.
Независимо от държавната машина, която ежедневно припомня на Цветана, че е без дом и, че трябва да оперира още една става, жената намира сили да каже, че станалото, в крайна сметка е станало, и тя ще погледне напред. Защото в мъглата пред нея се стелят надеждите за един по-добър живот.
„Станалото станало, не можем да го върнем. Ще започнем лека-полека от началото. Трябва да викнем конструктор инженер, план да направим на къщата, разрешително... Всичкото това струва около 5000 лв., които няма откъде да вземе. Държавата ще ни плати само 70 % от данъчната оценка, която в нашето градче е 1300 лв. Това е. От една страна здравето, от друга - държавата абдикира от нас и ни забрави. Едно зрънце от добрината на д-р Мазнейков да имат, все ще бъде в полза. Така ще тръгне България! Надеждата ще дойде от нас. Българинът умее да помага, винаги съм вярвала, винаги съм имала надежда. Колкото и да се бориха да ни сломят, духът още е в нас. Добрината побеждава и винаги е побеждавала. Но всички заедно ще постигнем нещо. Нали знаете, животните са животни и ходят на стадо, птичките са птички и са в ято. Сам човек нищо не може да направи, когато го сполети бедата", разказва през сълзи Цветана.
Тя допълва, че щом я има вярата, ще го има и света.
„Всяко добро се плаща стократно, всяко зло също. Помагала съм на познати и непознати, като съм живяла с надеждата, че един ден все ще ми се наложи и на мен някой да помогне. Едно детенце имаше от Ямбол, заекваше. И тук, във Врачанско, има една жена, която лекува това. И колежките ми казаха - ти си взе отпуск и жертва един цял ден, за да идеш да помагаш на чуждо дете. Питат ме - защо, кога ще го видиш пак това дете? Ма може никога да не го видя. Но той, Господ вижда", завършва Цветана.
Оставяме Цветана в болницата. Тя вече може да ходи, а до няколко дни ще се възстанови напълно. Изпраща ни с една молба - да предадем поздрави... на доброто. След като една толкова изстрадала жена успя да повярва, че то съществува, навярно някой ден и всички ние ще можем.
