Създаването на поста президент на Европейския съвет, по-лесно взимане на решения, укрепване на позициите на Европейския парламент - това са нововъведенията на Лисабонския договор, който е замислен така, че да помогне на разширения съюз да работи по-добре.
Лисабонският договор е подписан на 13 декември 2007 г. в португалската столица Лисабон. В него са включени много от разпоредбите на провалилия се Договор за европейска конституция. В Лисабонския договор обаче няма никакви разпоредби, които да наведат страните членки на мисълта, че документът ще наложи създаването на една федерална държава.
Лисабонският договор създава поста президент на Европейския съвет /органът, обединяват държавните и правителствените лидери на страните членки на ЕС/. Онзи, който ще заеме поста, ще има мандат от две години и половина и ще може да бъде преизбиран само веднъж за още един мандат.
Шестмесечното ротационно председателство обаче ще продължи да бъде в сила за съветите на министрите от страните членки на ЕС, различни от министрите на външните работи.
Президентът на Европейския съвет ще координира работите на Европейския съвет и ще представлява съюза в чужбина, като така ще се превърне в неговото лице и глас.
Все още обаче не е направено ясно разграничаване на неговите функции от тези на върховния представител на ЕС за външната политика и сигурността, чиито правомощия, според Лисабонския договор, ще бъдат повишени и който по силата на този документ ще разполага със своя собствена дипломатическа служба. Именно тази неяснота би могла да се превърне в източник на бъдещи конфликти, отбелязва Франс прес.
Върховният представител на ЕС за външната политика и сигурността ще съчетава този пост и с поста на заместник-председател на Европейската комисия.
Съгласно Лисабонския договор Европейската комисия първоначално трябваше да има по-малък брой комисари от броя на страните членки на ЕС. В провалилия се Договор за европейската конституция се говореше, че в ЕК няма да има 27 комисари, колкото са страните членки на ЕС, а по-малко. Това беше записано първоначално и в Лисабонския договор. Но, за да бъде убедена Ирландия да гласува на втори референдум "за" нормативния акт, европейските лидери в крайна сметка решиха, че всяка страна членка ще си има и в бъдеще свой собствен еврокомисар.
Новият европейски договор премахва възможностите за национално вето и въвежда възможността за приемането на решения с квалифицирано мнозинство в четиридесетина области, главно в сферата на съдебното и полицейското сътрудничество.
Британците и ирландците пък получиха правото да прилагат решенията в някои области, само когато те поискат това, но не и да пречат на другите страни членки да прилагат тези решения.
Единодушното приемане на решенията остава в сила само за външната политика, за данъчната политика, за социалната политика или в случай на промяна на европейските договори.
Новата система на гласуване при взимането на решенията, такава, каквато е заложена в Лисабонския договор, предвижда едно решение да бъде взето с квалифицирано мнозинство, когато то е подкрепено от 55 процента от страните членки /15 от 27 към този момент/, представляващи 65 процента от населението на ЕС. Така повече тежест се дава на страните с по-голямо население. Прилагането на тази система обаче беше отложено за 2014, а в някои случаи и за 2017 г. по настояване на Полша.
Лисабонският договор укрепва позициите на ЕП, единствената европейска институция, избирана пряко от европейските граждани. По силата на новия договор ЕП ще има действително право за съвместно взимане на решения със страните членки в множество нови области като селското стопанство, риболова, областите на полицейското и съдебното сътрудничество. Влиянието на ЕП върху избора на бъдещите председатели на ЕК ще бъде по-голямо.
Засилва се и правото на националните парламенти да следят по-внимателно подготовката на европейските нормативни документи.
Лисабонският договор предвижда механизъм за народна инициатива. Това означава, че петиция, подписана от 1 милион европейски граждани, може да прикани ЕК да внесе предложение за нормативен акт.
Лисабонският договор въвежда възможността една страна членка да напусне съюза, когато пожелае, при условия, договорени с партньорите й. (БТА)
