Издигането на конституционния съдия Серджо Матарела на поста президент на Италия има своите непосредствени и дългосрочни политически последици.
Новоизбраният държавен глава е потомствен политик с безупречна репутация във всички сфери на живота и изтъкнат специалист по конституционно и парламентарно право, който се отличава с нетърпимост към парадността, с благо поведение и с железен характер. Той е първият сицилианец, избран за президент на републиката. Кандидатурата му бе издигната от Демократическата партия, оглавявана от премиера Матео Ренци.
За него гласуваха 665 от общо 1009 сенатори, депутати и делегирани представители на областните събрания, с таен вот на съвместно заседание на двете камари на парламента. Конституцията изисква две трети мнозинство на първите три тура, в случая това означаваше 637 гласа, след което изборът се определя с обикновено мнозинство от 50 процента плюс един глас.
Президентът Матарела бе избран на четвъртия тур, макар че логично това можеше да стане още на първия, ако се има предвид окончателният брой на гласовете в негова полза. Политиката следва своя логика, в която фактите не винаги са от първостепенно значение.
Изборът на нов президент започна в обстановка на неяснота, тъй като липсваше фаворит. Тази първоначален вакуум се дължеше на отсъствието на договореност между министър-председателя Ренци и бившия премиер Силвио Берлускони, който изтърпява присъда за данъчни измами в особено голям размер, но остава влиятелен в политическия живот като лидер на главната опозиционна партия „Форца Италия”.
След приключването на президентския избор политическият победител е Матео Ренци. С един удар той успя да сплоти около една кандидатура собствената си, изпълнена с разногласия партия, като същевременно нанесе изненадващ и много тежък удар на Силвио Берлускони, с когото беше сключил пакт за сътрудничество, позволил прокарването на важни закони в парламента.
Двойната победа на бившия кмет на Флоренция е достойна за учението на неговия именит съгражданин Николо Макиавели. Осъденият Берлускони няма дял в избора на държавен глава, което срива остатъчния му авторитет на партиен лидер. Дисидентите в партията на Ренци не могат да не бъдат доволни от това жертвоприношение на спогодбите със „съюзника” Силвио, което внася ускорителен елемент в разпадането на „Форца Италия”.
Берлускони има основание да се чувства публично унизен. За него Серджо Матарела олицетворява онова, което телевизионният милиардер ненавижда. Новоизбраният президент е от редовете на християндемократическата левица, която Берлускони смята за свой „генетичен враг”. Всичко, което за левите християндемократи е строгост, за Берлускони е сивота. Всичко, което за тях е морал, за него е морализаторство. Те се определят като „католици демократи”, Берлускони ги нарича „катокомунисти” - съкращение на „католици комунисти”, заимствано от епохата на Студената война, когато неизменно управляващата Християндемократическа партия (ХДП) и най-голямата опозиционна сила, Италианската комунистическа партия (ИКП), успяваха с помощта на „външния
Фактор” да постигнат исторически компромиси. Политически незабравим за Силвио е споменът как през 1990 г. Матарела подаде оставка като министър на образованието в знак на протест срещу действията на тогавашния премиер Джулио Андреоти, който поиска вот на доверие, за да узакони телевизионната мрежа
„Медиасет” на Берлускони.
„Катокомунизмът” не е непременно негативен термин в италианския политически лексикон. В конкретния случай е дори свързваща нишка между Матарела и Ренци, който също е потомствен християндемократ, но е от друго поколение и с друга политическа култура в чисто прагматичен план. Коментатори с различни възгледи признават тези различия, но независимо от тях заговориха за възникване на „велик центризъм” и на „Партия на нацията”. Според тях това е началото на нова ера, която се зове Трета италианска република.
Исторически Първата италианска република датира от приемането на републиканската конституция през 1948 г. и продължава до 90-те години на миналия век. Периодът се характеризира с почти тоталното доминиране на ХДП, чието саморазпускане заедно с това на ИКП откри пътя към Втората италианска република, която и до момента е незавършен проект.
Новоизкованият термин „Партия на нацията” изглежда най-малкото недомислен в контекста на европейската интеграция и неуместен в исторически аспект с аналозите от поредицата, започваща с „национал… партия”. Въздигането на „велик Центризъм” е по-скоро тенденция в процеса на деидеологизиране на европейския политически живот, започнал със срутването на Берлинската стена. Вярно, че на италиански език „център” се поставя пред „левица” или „десница”, тъй като е логичната пресечна точка на двата политически полюса.
Лансираната сега идея за „велик центризъм” подсказва в перспектива постепенно обезличаване на двата полюса, докато цялата политика не се съсредоточи във всеобхватен център. Авторите на идеята обуславят тази перспектива със съчетанието Ренци-Матарела като висш израз на умереността, сочена за една от най-характерните християндемократически добродетели. Фолклорно перифразиран този аргумент звучи като пословицата „търкулнало се гърнето, намерило си похлупака”. Италианският вариант на тази пословица обаче звучи като политическо предупреждение: „Дяволът прави тенджери, но не прави похлупаци”.
Източник: БТА
