1556 г. Русия завладява и присъединява Астраханското ханство. Ногайската държава възниква след разпадането на Златната орда и съществува през 16 в. в земите на Долното Поволжие.
Основателят на самостоятелното Астраханско ханство е Махмуд, бивш хан на Голямата орда. След като губи борбата за власт от своя брат Ахмат, около 1460 г., идва в Астрахан, където създава независима държава. Пълна самостоятелност Астраханското ханство получава едва в началото на 16 в., след окончателния разгром на Голямата орда от Кримското ханство през 1502 г. До тогава владетелите на Астраханското ханство, въпреки че се ползвали с известно самоуправление, са васални поданици на Голямата орда.
Астраханските ханове принадлежат към рода на Джучи, и са потомци на Тукай Тимур, по-малкия брат на Бату хан. От последният, той получава удел (област), в който влизали полуостров Мангишлак, Прикаспийската низина и земите на аланите в Северен Кавказ. Вероятно потомците на Тукай Тимур и след това продължили да контролират тези земи, а по-късно заели престола в Кримското, Казанско, Астраханско, Бухарско и Касимовското ханство.
През 1556 г. Астраханското ханство е завоювано и присъединено към Руската държава. Последният хан - Дервиш Али, бяга в Азов при османците.
1644 г. в хода на Английска гражданска война се състои битката при Марстън Мур. В битката събраните сили на шотландските ковенанти (привърженици на Националното споразумение от 1638 г. и Тържествения съюз и споразумение от 1643 г.) под командването на Александър Лесли, граф на Левен, и английските парламентаристи под командването на лорд Фердинандо Феърфакс и Едуард Монтагю, граф на Манчестър, побеждават роялистите, командвани от принц Рупърт Рейнски и маркиза на Нюкасъл Уилям Кавендиш.
През лятото на 1644 г. ковенантите и парламентаристите обсаждат Йорк, който се отбранява от херцога на Нюкасъл. Принц Рупърт събира армия, която марширува през Северозападна Англия, за да се притече на помощ на обсадения град, събирайки свежи попълнения по пътя. Съсредоточаването на тези сили прави последвалата битка най-голямата от Английската революция.
На 1 юли Рупърт достига града чрез умело маневриране покрай шотландците и парламентаристите. На следващия ден той иска да влезе в битка с врага, въпреки неговото числено превъзходство. Разубеден е да нападне незабавно и през деня и двете страни събират войските си на Марстън Мур, обширна ливада, западно от Йорк.
Привечер самите шотландци и парламентаристи отправят изненадващо нападение. След объркан бой, продължил два часа парламентаристката кавалерия под командването на Оливър Кромуел разгромява роялистката кавалерия и унищожава остатъка от пехотата.
След поражението си роялистите на практика напускат Северна Англия. Те губят човешките сили от северните графства, които имат силни роялистки симпатии и достъп до Европа посредством пристанищата на брега на Северно море и са ограничени до Уелс и Югозападна Англия.
Въпреки че частично компенсират с победи в Южна Англия по-късно през годината, загубата на севера се оказва фатална пречка на следващата година, когато неуспешно се опитват да се свържат с шотландските роялисти под командването на Джеймс Греъм, маркиз на Монтроуз.
1776 г. континенталният конгрес гласува за обявяване на независимост на Тринадесетте колонии (САЩ) от Великобритания. Континенталният конгрес е конвент от делегати свикани от Тринадесетте колонии, който става управляващото тяло на САЩ и по време на Американската революция.
Конгресът заседава три пъти от 1774 до 1789 г. Първият призив за събиране е направен заради въпроси, свързани с увеличаващите се данъци без представителство в Парламента и заради британската блокада.
Макар и отначало да е донякъде разделен по въпросите, свързани с независимостта и отхвърлянето на кралското управление, новият Конгрес издава Декларация за независимост и Конституция и провъзгласява името на новата нация като Съединени американски щати.
Той създава Континентална армия и трябва да встъпи във война с Великобритания, преди изграждането на независимо правителство на Колониите да стане реалност.
1819 г. със закон в Англия се забранява наемането на деца под 9 години във фабриките. Ограничава се и работният ден до 12 часа за децата до 16-годишна възраст. Този закон обаче не променя почти нищо.
Обичаят преждевременно да се заставят децата да работят господства още в 17 в. в степен, почти невероятна за тогавашното състояние на промишлеността. Работническата класа с увеличаване на своята численост започва да оказва съпротива. Получените отстъпки обаче в продължение на 30 години са чисто номинални. За времето от 1802 до 1833 г. парламентът издава пет акта за труда, но е толкова хитър, че не гласува нито едно пени за тяхното принудително провеждане, не предвижда необходимия персонал от чиновници и т.н.
Опит за ограничаване на детската експлоатация е направен през 1833 г., когато парламентът отново забранява наемане на деца под 9-годишна възраст, от 9 до 13 г. труд може да се полага до осем часа на ден, големите деца от 13 до 18 г. имат ограничение 12 часа. Нощният труд е забранен до 18-годишна възраст. Тогава капиталистите се противят, че е настъпил последният час за английската промишленост.
Правителството приема постановление за поетапно преминаване до 1836 г. на 8-часов работен ден за децата до 13 г. Капиталистите съумяват да изнудят правителството да понижи през 1835 г. границата на детската възраст от 13 на 12 г. Палатата на общините обаче устоява на страхотния натиск за 8-часов работен ден - актът от 1833 г. влиза в пълна сила и остава без изменение до 1844 г.
На 7 юни 1844 г. се появява допълнителен фабричен акт, според който за децата под 13 г. се определя работен ден до шест и половина часа на ден. Законът от 1844 г. забранява използването на детски труд (от 8 до 13 г.) след 13 часа за децата, които са работили до 12 часа същия ден. Той обаче не регулира 6½-часовия труд на децата, работното време на които започва между 12 и 13 часа. И капиталистите използват именно този пропуск в закона.
През втората половина на 19 в. в трудовото законодателство настъпват промени, особено по отношение на женския и детския труд. Причината не е в милосърдието на капиталистите или загрижеността на управляващите, защото те са като скачени съдове. Точно тогава работниците започват да се организират в синдикати, правят стачки, появяват се социалистически, а после и комунистически партии. Само организираната борба на пролетариата в отделните държави и съгласуваността на действията им води до образуване на Първия Социалистически интернационал през 1864 г.
1853 г. с преминаването на река Прут от руската армия започва Кримската война. Войната между Русия и Османската империя, Франция, Британската империя, Сардинското кралство и Графството Насау е част от дълъг конфликт между главните европейски сили за влияние върху териториите на западащата Османска империя. Основната част на конфликта се развива на Кримския полуостров, но военни действия се провеждат и на Балканите, в Кавказкия регион, Балтийско море и Тихия океан.
Към средата на 19 в. Англия и Франция изместват Русия от близкоизточните пазари и поставят Османската империя под свое влияние. Император Николай I не успява да се договори с Англия за разделяне на сферите на влияние в Близкия Изток и затова прибягва към пряк натиск върху Турция, за да запази своите икономически интереси на Черно море и да укрепи влиянието си на Балканския полуостров. Англия и Франция от своя страна способстват за изострянето на конфликта, разчитайки на откъсването на Крим и Кавказ от Русия.
Непосредствен повод за войната е спорът за контрола над светите места в Йерусалим. За да укрепи своята власт след преврата на 2 декември 1851 г., френският император Наполеон III иска от Турция да го признае за суверен на светите земи. Позовавайки се на Кючуккайнарджийския договор от 1774 г., Русия оспорва френските искания.
Когато през май 1853 г. Портата отговаря с отказ на искането на руския посланик княз Александър Меншиков за признаване правата на гръцката църква върху светите места, а също за привилегиите на православните християни в Турция, император Николай I заповядва на руските войски да завземат васалните на султана дунавски княжества Молдова и Влашко „като залог, докато Турция не удовлетвори справедливите искания на Русия”.
На 3 юли руските войски влизат в дунавските княжества. Англия отговаря с изпращане на военен флот в Дарданелите, където вече има френски кораби. Във Виена се провежда дипломатическа среща с цел да се предотврати войната, но тя се проваля и султанът официално обявява война на 23 октомври 1853 г.
Кримската война се разглежда като първата „модерна война” с използване на технологични новости като железници и телеграф. Тя е и първата война, широко документирана с фотографии. Любопитен факт е, че в Русия военният конфликт е известен като Източната война, в Англия като Руската война, в земите на Османската империя - като Севастополското мурабе.
1863 г. започва битката при Гетисбърг - най-голямата битка в Западното полукълбо. Това е най-голямата битка в Западното полукълбо, представляваща повратна точка в Американската гражданска война. Съюзната армия под командването на генерал-майор Джордж Мийд отблъсква атаките на Конфедеративната армия на Северна Вирджиния под командването на генерал Робърт Лий, който е принуден да приключи похода си в територията на Съюза.
След успеха си при Чансълърсвил през май 1863 г. Лий повежда армията си през долината Шенъндо за второто си нахлуване на територията на Севера, надявайки се да завземе Харисбърг в Пенсилвания или дори Филаделфия и да повлияе на политиците от Севера да преговарят за мир.
Подтикван от президента Ейбръхам Линкълн генерал-майор Джоузеф Хукър придвижва армията си между войниците на Лий и Вашингтон, но в самото навечерие на битката е сменен с генерал-майор Джордж Мийд. Сблъсъкът между двете армии започва на 1 юли 1863 г., когато предни части от армията на Лий се натъкват на кавалерийска част от армията на Мийд близо до Гетисбърг и започват бой.
Ниските ридове на северозапад от града са защитени отначало от кавалерийска дивизия на Съюза, но скоро са подкрепени и от два пехотни корпуса. Два големи пехотни корпуса на Конфедерацията обаче ги атакуват от север и северозапад, разбиват набързо разгърнатите линии на Съюза и изтласкват защитниците през улиците на града към хълмовете южно от него.
На втория ден от битката, 2 юли, по-голямата част от двете армии се е събрала - Северът разполага с 93 921 души, а Конфедерация с 71 699 души. Съюзната линия е разположена в защитна позиция с форма на рибарска кука. Въпреки значителните загуби по целия фронт, защитниците от Съюза удържат позициите си.
На третия ден от битката боят се подновява, на изток и на юг се водят кавалерийски боеве, но основният щурм на 12 500 войници от Конфедерацията е насочен срещу централните позиции на Съюза на Семетери ридж. Щурмът на южняците е отблъснат от пушечен и артилерийски огън на защитниците.
На 4 юли двете армии погребват убитите и прибират ранените, а на 5 юли Лий отвежда армията си на мъчителен поход обратно към Вирджиния. През ноември с.г. президентът Ейбрахам Линкълн използва случая на освещаването на Националното гробище в Гетисбърг, за да почете падналите и да изтълкува поновому смисъла на войната в историческото си Гетисбъргско обръщение.
1900 г. граф Фердинанд фон Цепелин извършва първия полет с дирижабъл край Боденското езеро, Германия, продължил 18 минути. Граф Цепелин завършва през 1854 г. военната академия в Лудвигсбург и през 1857 г. става офицер в германската армия.
От 1861 до 1865 г. участва като доброволец в Гражданската война в САЩ на страната на Севера. След войната взема участие в експедиция по Мисисипи, по време на която за първи път се издига във въздуха с аеростат.
През 1891 г. Цепелин преминава в запаса и започва да се занимава с конструиране и изпитване на дирижабли. Цепелинът е тип дирижабъл с твърда носеща конструкция от алуминиеви ребра. Успехът на дирижаблите, произвеждани от графа, довел до употребата на името „цепелин” за всички дирижабли с твърда конструкция.
Неговият първи модел е LZ-1, с обем 11 300 куб.м, а първият полет е извършен от самия Цепелин на 2 юли 1900 г. Покритият с плат и устойчив летателен апарат е дълъг 128 м и се задвижва с два двигателя с вътрешно горене на Даймлер, с по 15 конски сили всеки. Дирижабълът, пълен с водород, прелита едва 5,9 км преди принудително да кацне в езерото.
През януари 1906 г. първи полет прави LZ 2 с два двигателя на борда по 85 hp. Достигната е височина 457 м и скорост 53 км/ч, но поради тежка авария с двигателите, дирижабълът катастрофира. Опитите продължават и на 9 октомври 1906 г. с LZ 3 е направен прелет от 97 км. Дирижабълът модел LZ 4 прелита до Швейцария с участието на граф Цепелин.
Успехът е достатъчно убедителен, за да се разработят цепелини, които да се използват като бомбардировачи през Първата световна война.
1937 г. Амелия Ерхарт и нейният навигатор за последен път са чути над Атлантическия океан, докато се опитват да осъществят първия околосветски полет със самолет над екватора. Двамата правят опит да осъществят първия околосветски полет със самолета „Локхийд Електра” над екватора. Последният слаб радиосигнал, който те предават, докато прелитат над Тихия океан, съобщава, че горивото им намалява. След това те изчезват.
При издирването по море и по въздух на територия от 1 295 000 кв.км не са открити никакви следи от пилота или нейния навигатор.
С разрешението на президента Франклин Рузвелт тази спасителна експедиция на стойност 4 млн. долара е най-голямата спасителна операция от този вид, провеждана до момента, и свидетелства за голямото уважение, с което се ползва Ерхарт като пилот.
1947 г. СССР отказва да се включи в „Плана Маршал” за възстановяване на съюзническите страни в Европа след Втората световна война. „План Маршал”, известен официално като Програма за възстановяване на Европа, е програма на САЩ за възстановяване на неокупираните от червената армия страни в Европа след Втората световна война. Инициативата е наречена на името на Джордж Маршал, който по това време е Държавен секретар на САЩ.
Планът за възстановяване е разработен на среща на европейски държави през юни 1947 г. по инициатива на американския президент Хари Труман и генерал Маршал. Планът влиза в действие за четири фискални години, започвайки от юли 1947 г. През този период 13 млрд. долара са отпуснати в помощ на възстановяването на европейските страни, които са се присъединили към Европейска организация за икономическо сътрудничество.
Съветският съюз и държавите от Източна Европа също са поканени, но Йосиф Сталин намира плана за „много опасен” и не позволява участието на нито една държава под съветски контрол. Първоначалната реакция на Москва е положителна. Външният министър Молотов се отзовава на поканата да участва в консултациите по Плана Маршал, които започват на 27 юни 1947 г. в Париж. Но на 2 юли съветската делегация демонстративно напуска преговорите.
Отказът на Съветския съюз има трагични последствия за Източна Европа. Кремъл ултимативно забранява участието на източноевропейските страни в програмата. Единствено Югославия, след конфликта в Коминформбюро, успява да игнорира забраната и да получи средства от плана Маршал. Така Желязната завеса придобива и икономически контури - страните на изток от нея, не по собствена вина, са оставени сами на себе си.
Планът довежда до разделянето на европейската икономика на два типа - пазарна (западна) и социалистическа (източна). Фактически американските инвестиции подпомагат бързото възстановяване на победените страни след Втората световна война.
1949 г. Георги Димитров умира; министър-председател на България става Васил Коларов. Видни съветски медици поставят диагнозата „сърдечна недостатъчност, чернодробна цироза, диабет, хроничен простатит”. Съществува хипотеза за политическо убийство на Димитров по указания на Сталин.
Малко известен и засекретен факт е, че косата и мозъкът на Димитров са изследвани в МВР и в тях е открит живак много над обичайната доза за нормални процеси - около 48 мг/кг при норма 2,33 мг/кг. Според експертите отровните дози в мозъка на Вожда са доказателство, че смъртта му се дължи не на напреднал алкохолизъм, каквито слухове е имало, нито на исхемична болест, а на вероятно отравяне.
Още на 3 юли 1949 г. Министерският съвет взима решение тялото на Георги Димитров да бъде балсамирано и поставено в мавзолей. Тялото му е балсамирано в Москва и превозено с влак до София, където е изложено в Мавзолея на Георги Димитров. Мавзолеят е завършен на 10 юли 1949 г. за рекордния срок от шест дни.
Комунистическата власт в Народна република България го обявява за „вожд и учител на българския народ” и отбелязва погребението му с величествена церемония. Група неудобни за властта лица са въдворени в лагери. Мавзолеят се превръща в място за поклонение, включен е в държавния протокол за полагане на венци от чуждестранни делегации, но само от комунистически страни и от държави от Третия свят.
1954 г. започва да функционира телевизионна мрежа Евровизия. Европейският съюз за радио и телевизия е международна организация на радио- и телевизионни оператори от Европа и Средиземноморието. Съюзът е най-голямата професионална организация от този род в света.
Основан е на 12 февруари 1950 г. от 23 радиотелевизионни организации на конференция в курорта Торки, Англия. Централата на ЕСРТ се намира в Женева, Швейцария, а организацията има още офиси в Москва, Ню Йорк, Вашингтон и Сингапур.
През 1954 г. ЕСРТ осъществява първите международни телевизионни предавания в Европа. Мрежата от телевизионни предаватели, ретранслатори и спътници, наречена Евровизия, прави жителите на Стария континент свидетели на най-значимите събития в историята на човечеството от втората половина на 20 в.
През 1961 г. Евровизия предава на живо посрещането на първият космонавт Юрий Гагарин в Москва. През 1962 г., чрез спътника Telstar Евровизия осъществява първото междуконтинентално телевизионно предаване. Програмата има времетраене от 60 минути и представя Западноевропейските страни на живо за зрителите в Съединените щати. На 21 юли 1969 г., чрез Евровизия, в цяла Европа се излъчва на живо стъпването на човек на Луната.
Днес Евровизия представлява мрежа от 50 цифрови сателитни станции, свързани към телекомуникационните спътници Eutelsat. Евровизия осъществява излъчването на ежедневния информационен обмен, както и преките предавания на всички значими политически, спортни и музикални събития, случващи се на континента, включително Олимпийски игри, световни и европейски спортни първенства.
1961 г. писателят Ърнест Хемингуей се самоубива. На 2 юли той се съзнателно се прострелва със собствената си пушка. Фаталният изстрел прозвучава призори в двора на къщата му в Кечъм, щата Айдахо. Часове по-късно четвъртата му съпруга Мери Уелш намира тялото му.
За мнозина Ърнест Хемингуей е самоубиец по рождение. И преди, и след него в рода му има почин да слагат край на живота си по собствен избор. Първи го е сторил баща му д-р Кларънс Едмъндс Хемингуей, а след това сестрата и братът на писателя.
Бащата д-р Кларънс Хемингуей се самоубива след тежките поражения, нанесени му от генетичното заболяване хемохроматоза. При нея става прекомерно натрупване на желязо в органите, което води до умствено и физическо влошаване.
Медицински документи, разсекретени през 1991 г., показват, че Ърнест Хемингуей също е чул диагнозата хемохроматоза 30 години по-рано. Тя идва като добавка към другите му проблеми - психическо разстройство и тежък алкохолизъм.
1964 г. президентът на САЩ Линдън Джонсън подписва Акта за гражданските права, който забранява расовата дискриминация. Чрез него се забранява сегрегацията въз основа на раса, вяра, национален произход или пол.
Заради постъпили случаи във Върховния съд, свързани със сегрегация в обществените училища и в транспорта, проектозаконът е внесен в Конгреса години преди това, но среща продължителна съпротива от представителите на южните щати.
В началото на 60-те години, подтикван от необходимите федерални действия за допускането на чернокожи студенти в държавните университети в Мисисипи и Алабама, президентът Джон Ф. Кенеди със закъснение изразява подкрепата си за законопроекта.
Законопроектът се приема като закон след смъртта на Кенеди, когато Джонсън и религиозните водачи успяват да съберат необходимата подкрепа. Законът за гражданските права слага край на дискриминацията на обществени места, гарантира равни избирателни права и създава Комисията за равни възможности за работа. Скоро след това е приет и закон за право на глас от 1965 г.
1976 г. Северен и Южен Виетнам, разделени след 1954 г., се обединяват отново в Социалистическа република Виетнам със столица Ханой. Още от древността Виетнам се намира под силното влияние на Китайската цивилизация, което се запазва и след 10 в., когато в страната се утвърждават династии с местен произход.
В средата на 19 в. тя е превърната в колония на Франция, но през 40-те години на 20 в. французите са изтласкани от силно националноосвободително движение, което оставя страната разделена на две - Северен Виетнам и Южен Виетнам.
По-късно Виетнамската комунистическа партия започва борба за национално обединение на Северен и Южен Виетнам. Това става по време на Втората Индокитайска Война или Виетнамската война. Тя завършва след превземането на Сайгон от Северновиетнамската армия и Виет Конг, на 30 април 1975 г.
След края на Виетнамската война през 1975 г. и обединението на Виетнам, страната е въвлечена в нова война от камбоджанския комунистическия режим на Червените кхмери и техния водач Пол Пот. Те започват геноцид срещу виетнамското малцинство в Камбоджа, като същевременно започват и провокации от страна на камбоджанските по границата между двете държави.
Виетнам се намесва и сваля от власт престъпния режим на Пол Пот, който за три години на управление унищожава икономиката на Камбоджа и избива около два милиона души от собственото си население.
След виетнамската победа в Камбоджа, започва изненадващо нападение на Китай над Виетнам през 1979 г. защото китайците са съюзници на Червените кхмери, но също така поради и повишаващото се влияние на Виетнам в Югоизточна Азия. Виетнам реагира бързо и отблъсква китайските войски на север от своята граница с помощта на своята армия която вече има голям боен опит от успешните войни които води преди това с Франция, САЩ и Камбоджа.
2000 г. в експлоатация е пуснат мостът Йоресунд между Швеция и Дания, който е най-дългият комбиниран железопътен и автомобилен мост в Европа. Това е най-дългият комбиниран железопътен и автомобилен мост в Европа.
Йоресундски мост съединява градовете Копенхаген на остров Шеланд, Дания, и Малмьо, Швеция, на Скандинавския полуостров. Строителството на моста започва още през 1995 г.
2003 г. МОК избира Ванкувър (Канада) за домакин на Зимни олимпийски игри 2010. Така 21-те Зимни олимпийски игри се провеждат в Канада от 12 до 28 февруари 2010 г. Игрите се завръщат в Северна Америка осем години след Олимпиадата в Солт Лейк Сити.
Олимпиадата през 2010 г. всъщност е третата, която е организирана в Канада, и първата в провинцията Британска Колумбия. В олимпийската столица Ванкувър се провеждат състезанията по хокей на лед, шорттрек, фигурно пързаляне и кърлинг. Близо до Ванкувър - в Ричмънд се провеждат състезанията по бързо пързаляне с кънки, а на 30 км от Ванкувър, в Западен Ванкувър, се провеждат състезанията по ски свободен стил. Всички останали състезания се провеждат в Уислър.
Олимпийският огън е запален на 29 октомври 2009 г. в Олимпия, Гърция, и обикаля 106 дни Канада, преди да стигне до церемонията по откриването на игрите. На Олимпиадата във Ванкувър дебютират Гана, Кайманските острови, Колумбия, Пакистан и Перу. На 12 февруари, в деня на откриването на игрите, грузинският състезател по спортни шейни Нодар Кумариташвили пада тежко по време на тренировка и умира.
2008 г. в Колумбия е освободена Ингрид Бетанкур - бивша кандидатка за президент на страната, държана в плен от екстремиската групировка ФАРК в продължение на 6 години. Тя е държана в плен от екстремистката групировка ФАРК в продължение на шест години. Бившият кандидат за президент на Колумбия е освободена при дръзка спецоперация на колумбийската армия.
Акцията с кодово име „Шах” е проведена в джунглите около южния град Сан Хосе дел Гуавиаре, като освен Бетанкур са освободени още 14 души, сред които трима американци.
След операцията колумбийският министър на отбраната Хуан Мануел Сантос разказва, че сред бунтовниците имало военни под прикритие, които успели да ги подмамят да изведат заложниците в джунглата, откъдето уж да бъдат откарани за среща с новия ръководител на ФАРК Алфонсо Кано. Бунтовниците дори сами качили пленниците си на хеликоптера, с който те по-късно са откарани първо до военновъздушна база до Мелгар, а впоследствие и до столицата Богота.
Бетанкур, която има и френско гражданство, е отвлечена от бунтовници на ФАРК по време на предизборната си кампания през февруари 2002 г. Заедно с нея е задържана и сътрудничката й Клара Рохас, която обаче е освободена по-рано.
