За кожата на един колега
За кожата на един колега / снимка: DarikNews.bg, архив

Гледали ли сте „Непроследим”? Интересен филм, даже много интересен. Един разбиращ от компютърни технологии сериен убиец показва бруталните си убийства на собствен уебсайт, като съдбата на всяка от жертвите му е ръцете на публиката. Колкото повече посещения има сайтът, толкова по-бързо умира жертвата. И хиляди хора му стават съучастници в необяснимо жестоката, непобираща се в човешкия разум жестокост. И те (с ясното съзнание ) кликват в сайта… И броячът безмилостно се върти… До следващият път.

Днес в тежка катастрофа си отиде един от нас, колега от БГНЕС. Други двама колеги се борят за живота си. И си спомних за филма „Непроследим”, и почувствах, че всички ние живеем във филм. Гаден филм, в който ставаме съвсем съзнателно съучастници в престъпления, но не спираме да кликваме, докато броячът на мерзостта безмилостно върти ли, върти… До следващия път…

Ще кажете, това е открай време, сега ли се сети? И ще сте прави. Човек често реагира едва когато стане лично. Днес е лично. Едни сайтове - 24 часа, Блиц, ПИК, сигурно има и други, не се посвениха да оповестят името на загиналия колега без дори да се поинтересуват дали близките му вече знаят. Едни сайтове - 24 часа, Блиц, ПИК, сигурно има и други, не се посвениха да вземат снимки от личната му страница във Facebook, за да могат жалките им дописки да станат така малко „по-цветнички”. Едни сайтове - 24 часа, Блиц, ПИК, сигурно има и други, не се посвениха нашите съболезнования и искрена колегиална скръб да станат техни източници на информация.

И понеже сигурно пак ще се намери някой да каже, че Делян Пеевки (почти официален собственик) е виновен, да ви кажа, че това е лесното обяснения. Нали не си представяте как той се занимава с дописките, в който и да е от сайтовете му. Но има същества - не колеги, не журналисти и, определено не човешки създания, които съвсем съзнателно ровят днес в трагедията, утре в жълтото, утре в тинята. Защото им харесва, така изработват жалките си хонорарчета и защото така оправдават нищожното си съществуването…

Днес сме потресени, а утре? Утре тези „медии”, тези „колеги” ще продължат с друга история, не толкова лична. Нашите кликвания са техните алибита. Алибита да превръщат скръбта в ексклузивен триумф, а нещастието - в хонорар. Единият клик е Личен избор, но той ни прави съучастници в мерзостта. Но има и друг личен избор - да презираме тези, които вършат гадна работа заради нашите кликове - не само днес, а всеки ден, постоянно. А има и един друг, най-важният от всички личен  избор - да помним и да не забравяме...

Коментар